Едва ли има човек, който да не е сънувал, че отчаяно търси тоалетна, а когато в крайна сметка намери такава, все се случва нещо, което да възпрепятства пълноценното й използване – я тоалетната чиния ще е оплескана с лайна, я ще липсва врата и на практика ползващият я е изложен на погледите на минувачите, я нещо друго. Психолозите обясняват този вид сънища със рестриктивните механизми, които нашето супер-его[1] упражнява върху първичните ни инстинкти, т.е. дори насън действа безотказно една подсъзнателна сила, вторично придобита и затегнала примката около врата ни още в първите годините на нашето порастване, която ни предпазва от извършването на социално неприемливи дейности. В случая – напикаване в леглото.

Само че аз, изглежда, съм от тези индивиди, които и насън и наяве имат навика да се опълчват на своя цербер – супер-егото  и да си правят, каквото им скимне. Това невинаги е добра идея, понеже в много случаи, пренебрегвайки забраните на суепр-егото си, човек може да свърши я арестуван, я пребит или дори мъртъв. Но не това сега е тема на днешния блог. Темата е за малката нужда и как при мен тя често се превръща в повод за голямо излагане.

Докато лежах в болницата с опериран крак, имаше едно девойче на съседното легло, което толкова се притесняваше да пикае в подлога, че се стиска 18 часа след операцията, само и само да не й се налага да вика санитарката.  То бива, бива стеснителност, ама чак пък толкова! Аз лично никога не съм имала проблем с освобождаването на мехура при каквито и да е обстоятелства.

За първи път го направих върху капака на тоалетната чиния преди около десет години. Стана по време на лятно училище в Осло. Бях на изпит по история на норвежката литература и толкова ми се сереше, че ме изби студена пот. Помолих квесторката да изляза и когато получих разррешение,  като в амок се втурнах към тоалтните. Заслепена от нуждата, не обърнах внимание, че капакът на тоалетната чиния е спуснат и се изсрах върху него. Когато осъзнах какво съм направила, първо избухнах в неудържим, истеричен смях, но после чух стъпки отвън и притихнах. Просто нямаше начин да напусна кабинката, оставяйки след себе си огромен, все още димящ куп лайна върху капака, при положение, че отвън чакаше някоя вероятно  едновековна професорка по нещо да влезе и да си свърши работата.   Бях като в капан. И тъй като не съм Джейсън Борн, който се измъква дори от най-невъзможната ситуация, не ми оставаше нищо друго, освен да запретна ръкави и да изгреба с шепи продукта на храносмилателната си дейност.

За втори път ми се случи горе-долу същото (само уриниране) пак в Осло, този път в един много класен кино-салон – червен мокет, шампанско на бара, полилей със стъклени висулки -  преди премиерата на дебютния филм на Том Форд - A Single Man. Усетих, че пикая върху капака, чак когато урината намокри панталона ми. Този път беше още по-сложно, понеже беше зима, а и нямаше как да се прибера, за да се преоблека, понеже филмът започваше след минути, а не ми се искаше да ми изгори билет за 150 крони. Попих с тоалетна хартия, доколкото е възможно, подмокрените си панталони и само се молех да не прогоня насядалите в салона до мен красиво облечени хора с миризмата на засъхнала урина.

От този момент нататък неволното пикаене върху тоалетни капаци се превърна в нещо като моя запазена марка. Случвало ми се е в миниатюрната тоалетна на борда на самолет, в тоалетната в една поликлиника, докато чаках да ми дойде редът за ренгенова снимка, в тоалетната на университета, в който работя… Но никога у дома! Предполагам, защото нямам навика да пускам капака.

Освен с пикаене върху капаци, мога да се похваля и с това, че съм давала воля на нуждата си на разнообразни и неконвенционални места.

Веднъж, докато се возех на втория етаж на туристически автобус в Рим, реших, че няма начин да помоля шофьора да спре, за да сляза и да потърся тоалетна и така да изгубя 18-те евро, колкото струваше билетът за двучасова обиколка на Вечния град. Затова се преместих най в дъното на автобуса и прикрита между две седалки, се изпиках набързо. Струйката се стече по пътеката между редиците и когато стигна до краката на американското семейство, което беше разположило големите си задници на най-предните седалки, едно от хлапетата извика: “Look, Mom, someone has spilt Fanta!” („Гледай, мамо, някой е разлял Фанта“)

В момент на непреодолима криза и крайна дързост съм се изпикавала също така:

- между две коли, паркирани зад сградата на НАП в града  ни;

- в  асансьор;

- в гробищния парк към една черква в централен Стокхолм;

- на терасата в един апартамент, където бях на рожден ден;

- на терасата на собствения ми апартамент - два пъти (Честно, това пък не знам защо!);

-  в пластмасова чашка, без това да бъде с цел даване на урина за изследвания;

- в кофа/леген - многократно (едно лято бяхме на квартира на третия етаж в една къща  Созопол, а тоалетната се помещаваше  в пристройка на двора – голямо неудобство, мен ако питате, особено през нощта).

Смятам да спра дотук, понеже списъкът вече и без това стана безкрайно дълъг и безкрайно унизителен!

Днешният blog entry също не носи някаква поука или философско прозрение. Предполагам, че посланието, което исках да предам с този текст е  всъщност цитат на една от любимите сентенции на баща ми, лека му пръст, която гласеше така: „Цар чака, газ[2] чака не чака!“

[1] Супер-егото, наричано често и „свръх аз“, е термин въведен от Зигмунд Фройд в психоанализата. С него се означават всички норми на поведение, табута, ограничения, които регулират поведението. Свръх азът е носител на социалната компонента от човешкото поведение и изпълнява основно рестриктивни функции – бел. ав.

[2] Разбирай „гъз“ – бел. ав.